Deutsche Fassung — English version — Version française — Versión española — Nederlandse versie — Versione italiana

Защо спукването на финансовия балон не е грешка на “алчните банкери” и защо не може да има връщане назад към социално благоденстващия капитализъм

Нова версия на легендата за “ножа в гърба” от 20-те и 30-те година на ХХ век си пробива път: “нашата” икономика най-вероятно е станала жертва на безкрайната алчността на шепа банкери и спекуланти. Нагълталите се с евтините пари на американския федерален резерв, с подкрепата на безотговорни политици зад гърбовете си, според въпросната легенда тези алчни банкери довели света до ръба на пропастта докато на честните хора оставили ролята на глупаци.

Нищо не може да бъде по-противоречиво на фактите, да дава път на демагогските и антисемитски наклонности и така опасно ирационално като гореописаното схващане, което сега се разпространява в целия спектър на общественото съзнание. То поставя нещата с главата надолу. Причината за настоящата мизерия не бива да бъде търсена в огромното надценяване на финансовите пазари, като последното не е причината, а следствието. Този механизъм цели да се избегне истинската причина зад кризата, с която капиталистическото общество се сблъсква още от 70-те години на миналия век. Това се случи, когато икономическият бум след Втората световна война, направил възможно генерирането на методите за индустриално производство и тяхната експанзия в нови сектори като например автомобилостроенето, достигна до своя край. Масовото производство на блага през 50-те и 60-те изискваше допълнителни наличия от работна ръка следователно и до позиция да се привличат нови потоци наемен труд и средства за прехрана, които от своя страна да правят възможно закупуването на тези блага. От тогава е и широко прилаганата рационализация. Пазарно ориентираните сектори на производство заместваха все по-големи проценти човешки производствени ресурси благодарение на процесите на автоматизация, по този начин разрушавайки базата на “фордовия” механизъм и заедно с това предопределиха механизма за възобновени тенденции към просперитет в реалната икономика.

Капиталистическата криза в класическата си форма даде път на една още по-фундаментална криза, при която проблемът с жизнеспособността на труда излезе на челно място.

Обезценяването на работната сила – “безполезните” човешки същества?

Истинската лудост на капиталистическия модел на производство се изразява в противоречието между огромния напредък на производствеността дошъл с “микроелектронната революция” и фактът, че този напредък изобщо не гарантира възможността за по-добър живот. Точно обратното: самият труд стана по-интензивен, темпото му нарасна и натискът да се произвежда достигна още по-големи измерения. По цял свят на все повече хора се налагаше да продават труда си при най-лошите възможни условия защото, както се изчислява по стандартите наложени от настоящите нива на производителност, тази работна сила настъпателно се обезценява.

Също едно от противоречията на капитализма е и това, че процесът му на превръщане в “прекалено производителен” става уязвим за неговата собствена основа. Защото едно общество, което се развива на базата на експлоатация на човешката работна сила се сблъсква със собствените си структурни лимити като изкуствено се разплаща с тази работна сила на завишени цени. Тъй като повече от 30 години динамиката на световната икономика се поддържа благодарение на инфлацията породена от спекулативния кредитен балон, това, което Маркс е определил като “въображаем капитал”. Капиталът се преобразува на финансовите пазари защото реалната икономика не може повече да предлага адекватни инвестиционни възможности. Държавите натрупват дълг, за да поддържат бюджетите си и все повече хора финасират собственото си потребление, пряко или косвено, с помощта на кредитна помпа. По този начин финансите се превръщат в “основна индустрия” за световните пазари и в мотор на капиталистическия растеж. При това положение “реалната иконмика” изведнъж става по-скъпа и не е принудена да се подчинява на финансите. Напротив: тя може само да процъфтява като придатък на последната. Китайското икономическо чудо и т.нар. германска световна експортна икономика никога не биха били възможни без гигантския рециклиран дълг, който се образува през последните 20 години, в центъра на който стои САЩ.

Кризисен мениджмънт и стагфлация

Подобни методи за отлагане на евентуален срив не са достигнали лимита си. Но няма причини и за радост от това. Ефектът ще бъде драматичен до крайна степен, тъй като комбинираният потенциал на икономическата криза и девалоризацията, която се трупа през последните 30 години сега жестоко експлоадира и избива на различни места. Различните прилагани политики до известна степен биха могли да повлияят върху темпото и траекторията на този процес. Но в същността си и по презумция те не са способни да спрат това, което честно да си кажем, не може да бъде спряно. Единият вариант е пакетите от спасителни мерки, възлизащи вече на трилиони долари, да се изпарят като дим и кризата тогава ще се пренесе в “истинските икономики”, а резултатите ще бъдат катастрофични. Другият вариант е кризата да бъде овладяна, да бъде заловен влакът беглец, което ще бъде последвано то друг, още по-гигантски колапс в близко бъдеще. Завръщането на стагфлацията – галопираща инфлация, комбинирана с постоянна рецесия, вече се възпламенява при това при далеч по-високи нива отколкото това се случи през 70-те години на ХХ век.

Последните десетилетия вече станаха свидетели на масирана атака към занижаване на заплатите, спад към още по-лоши условия на труд и приватизация на по-голямата част на публичния сектор. Настоящата финансова криза означава, че още по-голяма част от работната ръка ще бъде обявена за “излишна” при това до размери, за които никой не е и предполагал. Широко спряганата “нова роля на държавата” няма и ни най-малък шанс да възстанови стилът на социално благополучие от капитализма от епохата на 60-те години с цялостна заетост на работната ръка и нарастващ стандарт на живот. По-скоро това, което тя предвещава, е организация и администриране на расистки и националистически политики на социално изключване. Завръщането към “регулирания” и “държавния” капитализъм на този етап може да бъде смятан само за приемлив в своите авторитарни и репресивни форми на кризисен мениджмънт.

Светът е прекалено богат за капитализъм

Настоящата финасова криза маркира повратната точка в епохата на въображаемия капитал и навлизане в нов стадий на тлеещата криза на капитализма, вече положена от времето на 70-те. Това не е само криза на специфичната англо-саксонска система на неолиберализма, както за нея се говори и широко твърди сред емоционалните изблици на европейския анти-американизъм – изблици, в които за сега макар и слаби, безгрешно се забелязват анти-семитски настроения. Това, което е ясно очевидно сега е, че светът е и дълго време е бил прекалено богат по отношение на свиващия се капиталистически модел на производство и това, че обществото ще се раздели, ще се саморазпадне в пропастта на бедността, насилие и ирационализъм, ако се окаже, че не сме в състояние да преодолеем този модел на производство.

Не “спекулантите” и финансовите пазари са проблемът, а изконният абсурдизъм на едно общество, което произвежда блага само като остатъчен продукт на оценката (валоризацията) на капитала, било то като реален или като въображаем процес. Завръщането на един относително стабилен капитализъм, градящ основата си върху яростната атака срещу армиите на работниците е нито възможен, нито нещо, за което си струва да се борим.

Каквито и жертви да бъдат изисквани сега от нас, за да се продължат тези самодеструктивни динамики на въпросния безсмислен модел на производство и на капиталистическия начин на живот, те биха само обогатили сметката на тази безумна лудост, една насмешка над доброто и благоприлично съществуване – възможно едва в рамките на едно общество извън производството на стоки за широко потребление, отвъд парите и наличието на държава. С настоящата криза най-накрая се поставя въпросът за съществуването на самата система. Време е да дадем отговор.

Група “Krisis”